Два тройни концерта представи Софийската филхармония под диригентството на Константин Илиевски (21 май). Бетовеновият, както се знае е една най-популярна композиция и се свири често в родната музикална практика. Другият концерт е на българския композитор Виктор Чучков. Създаден е преди 18 години по поръчка на българския пианист Светлозар Иванов, който живее и работи в Щатите. Трио-концертът за пиано, цигулка, виолончело и оркестър има и своето българско изпълнение, дори запис в радиото с първите си изпълнители. Сега творбата прозвуча в нов прочит с Виктория Василенко, Йоанна Каменарска и Атанас Кръстев – познати, утвърдени вече имена, които не се отказват от възможността да погледнат към непознати за тях музикални текстове. Всъщност композицията на Чучков дава възможност на солистите да демонстрират не само ансамблови възможности; авторът им е отредил и индивидуални каденцови епизоди, както и интересни, но също комплицирани диалози с оркестъра, които и тримата използваха с темброво въображение, особено при моментите на импровизационна възбуда, отредени в текста, както и със забележителна емоционална енергия.”Подредиха” звуково, съобразно личната си естетика, парчетата от калейдоскопа, създаден от Чучков и организираха формата в пространството между рамкиращите епизоди с акордеона, който носталгираше с откъс от песента “От кога се е мила моя майно льо зора зазорила”, чиято драматургична функция не можах да разгадая. Приемам я като материал, който трябва да фиксира изходния и финалния пункт на изобилието от ефектни мотиви и инструментални предложения в соловото трио и в оркестъра.
Бетовеновият Троен концерт е противоположен по замисъл и структура на концерта на Чучковв. Освен строго установената в правилата си форма, концертът третира триото-солисти най-напред като ансамбъл, а след това като индвидуални единици в него. Тази разлика между двете композиции естествено предполага диференциран подход от солистите, с избистряне на личните и общи идеи в прочитите. Което те сториха с гъвкаво, направо със завидно майсторство в избора и реализацията на необходимите инструментални подходи. Бетовеновият концерт не е нова задача за никого от тримата солисти. Всъщност не съм съвсем сигурна за цигуларката Йоанна Каменарска, която от 2005 работи работи в Хамбург. Тя е първата жена-концертмайстор на Хамбургския филхармоничен оркестър, но музицира също и с Камерата Хамбург, където освен концертмайстор е и солист. Чудесен музикант е и влезе в хармоничен и балансиран контакт с Виктория и Атанас, които отдавна свирят, концертират заедно. Строен, стилен естетически изказ наложи солистичното трио, подкрепено коректно от диригента и оркестъра. Изградиха великолепен баланс помежду си, съобразявайки се и с различните моменти в оркестроната фактура. Изрядна агогика, брилянтни щрихи и безукорен диалог дефинираха солистичното им присъствие. И още – сякаш използваха строгите принципи на структурата като залог за личната и ансамбловата си инструментална свобода. Бяха много изобретателни и ефективни в използването на регистровите съотношения на репликите си – както в рамките на ансамбъла си, така и в отправянето им към оркестъра. Бе удоволствие да се слуша как се осъществява органично събирането между цигулката и виолончелото и балансираното полагане на клавирния звук в тази конфигурация. Стилна лирика, умерена жанровост, красиво звукоизвличане, свобода, лекота, прецизност и абсолютна концентрация в изобилстващите, комплицирани в съвместността си, пасажи в концертната лексика. Към описанието на яркия прочит на тримата солисти, трябва да добавя забележителната, завладяваща чувствителност във фразирането, в репликите и отговорите им вътре в ансамбъла (например Кръстев в началото на втората част започва с изваяна лирика, последван от Василенко с приглушен интимен отговор, за да се присъедини съкровената цигулка на Каменарска и заедно да “изповядат” тази великолепна тема). Позволяваха си и много леки, приятни “волности” в тяхното артикулиране, което добави смисъл към представата за концерта и още възможности в стилния ансамблов прочит. Беше забележителна, запомняща се вечер, с трима ярки артисти-протагонисти, които доминираха интензивно, дори мощно с музикантското си присъствие. Константин Илиевски бе коректният партньор, водеше оркестъра с точност и толериране на идеите на солистичния ансамбъл.